ДИВЕЧ
Благороден елен | Бялка | Вълк | Горски бекас | Дива свиня | Заек | Катерица | Лисица | Сърна | Чакал | Черен пор | Язовец
Благороден елен (горе)
Благородния елен е основен вид дивеч в нашата страна. Добрите му трофейни качества го правят ценен ловен обект. Половият диморфизъм при благородният елен е силно изразен. Мъжките (Рогачи) са с маса от 150 до 250 кг, а женските( Кошути) от 80 до 120 кг. Височината в холката при рогачите е около 150 см, а при кошутите - 120 см. Дължината на тялото съответно е 250 см и 190 см. Първите рога на младото еленче израстват на възраст 9-10 месеца – февруари - март. Мъжкият сменя рогата си всяка година, от март до края на април. При силните рогачи рогата опадват през февруари - март, а по-малките и по-слабите - през април - май. Новите рога израстват за около 4 месеца. При растежа те са покрити с добре кръвоносноснабдена кожица, която след израстването на рогата изсъхва. Този период е един от най-интимните за елена през годината. Рогата са меки и при удар се нараняват и изкривяват, като тече обилно кръв. В този период рогачите формират почти едновъзрастови групи - 6-10 животни, които се движат винаги заедно в район, който добре познават. През юли август рогачите търкат рогата си по дърветата и обелват сухата кожа (ликото). На едногодишните екземпляри рогата са много малки и недоразвити, имат едно, максимум две разклонения, на втората година могат да бъдат вече шест. С възрастта рогата стават все по-големи, мощни и разклонени. Максимум се достига около десетата година, когато разклоненията им могат да достигнат 24 или повече на брой, тогава е оптималната възраст за отстрелване на капитални трофеи. Когато животното започне да остарява, рогата започват да намаляват размера си. Женските (кошутите) са без рога. Окраската на елена през лятото е червенокафява, а през зимата сиво кафява. Около опашката и по задните крака козината е мръсно бяла до кремава и образува т. нар. „огледало“.
Еленът е стадно животно. Благородният елен е полигамно животно. Сватбува през септември. Кошутите са полово зрели на 2 години, а мъжките са полово зрели и годни да оплождат след 3-та година, но участват реално в размножаването след като навършат 5-6 години, когато са в състояние да се преборят за женската. През есента кошутите и приплодите им формират големи стада (до няколко десетки животни). Те се водят от най-опитната кошута. Към тях се присъединяват млади рогачи, които все още не са сватбували. Зрелите рогачи заемат избраната територия. Обикно¬вено това е някоя открита площ в горските местообитания и по-рядко изредена, дозряваща или зряла гора. През брачния период рогачите почти не се хранят, само пият вода и се калят, поради което теглото им рязко намалява. Брачният им зов е неподражаем рев, който се чува на неколкостотин метра. Кошу¬тите се движат между рогачите и избират брачния си партньор. Бременността на кошутите продължава около 8 месеца и в края на май началото на юни те раждат по едно, по-рядко две теленца. Приплодите започват да се движат само някол¬ко часа след раждането, а на следващия ден вече бягат твърде добре. През зимния период тези стада могат да се наблюдават на много места в планината.
Елените се хранят привечер, през нощта и рано сутрин. В тихите и спокойни места за кратко време пасат и през деня, а през останалото време почиват и преживят. Храни се с растителна храна, трева, пъпки, листа, клонки, коренища и други. Зимно време среща затруднения в намирането на храна и често гладува и разчита на запасите натрупани през лятото и есента.
Неприятели на елените са вълците, чакалите, лисиците и рядко мечките и подивели кучета. Теленцата могат да станат жертва и на някои от едрите грабливи птици. Въпреки големите си рога,когато са заплашени и мъжките и женските се защитават удряйки силно с предните си копита.Предните им копита имат много твърди и добре заострени ръбове и не са редки случаите на тежко пострадал хищник след опит за нападение над кошута с малко.
В стъпката на благородния елен се отпечатват задните пръсти. Петата заема до 1/3 от дължината на стъпката. Стъпката на рогачите е заоблена, а на кошутите заострена отпред. Копитат на задните крака, а оттам и стъпката са по-малки от тези на предните. Дължината на отпечатъка при рогачите е до 10 см, а при кошутите до 7,5 см, а ширината й е съответно до 7 см и 5,2 см. Крачката в дирята на зрелия рогач е 60-70 см, а при кошутите - 50-60 см. Отклонението е 10-15 см при рогачите и 5-6 см при кошутите.
Благородният елен е ценен ловен обект, за който се полагат грижи и се поддържа популацията му. У нас той се ловува индивидуално с оглед поддържане на половото съотношение и на възрастовата му структура чрез принципите на подборния отстрел - целогодишно. Ловуването на мъжки и приплоди е разрешено от 1 септември до 31 януари, а на женски - от 1 октомври до 31 декември. Все още нашата страна притежава най-големия трофей на благороден елен - 273,60 CIC точки. Страната притежава 15 трофеи с оценка над 250 т. по CIC. Десет от първите 20 трофеи в света са български.
Бялка (горе)
Бялката е подвижен и ловък хищник от поровото семейство. Названието си носи от бялото петно на гърлото. По бялото петно по крайниците бялката се отличава от златката. При нея петното не слиза по краката надолу. При младите понякога е жълто-червеникаво. Много рядко се срещат и светложълти белки. Основният цвят на тялото е кафяв, но отдолу косъмът е мръсно-бял, така че има известно блестящо преливане. Козината на бялката е кафява или сиво-кафява по гърба. Ушите са по-големи от тези на пора и на върха на им има бели косми, каквито златката няма. Носните отвори са кръгли, а на златката — елипсовидни. Дължината на тялото е 60-75 см, а на опашката - 20-25 см. Теглото рядко надхвърля 1,8 кг и обикновено живее 10-12 години. Половият диморфизъм не е добре изразен.
Видът се среща в Европа и Азия. Бялката е широко разпространена в Европа. У нас се въди из цялата страна, качва се над горната граница на гората. Населява скалните участъци, сипеите и откритите територии в горските местооби-тания. Също като пора обича и близостта на водата. В равнинната част на страната обитава всички маломерни горички и необработваемите открити територии извън селскос¬топанския фонд. Освен из Странджа бялката се среща на много места из нашите гори, по скалите, а често спохожда населените места и прави големи опустошения на домашните птици.. Лете живее в дупки по дърветата или скалите, а през зимата се преселва близо до селищата в купищата дърва, камънаците, дупките по старите стени и другаде. Тя е нощно животно и през деня се спотайва в дупката си. В гората напада разни дребни бозайници, предимно мишки,плъхове,зайци и други гризачи,а също и разни видове птици. Обича много яйцата, макар че яде жаби,охлюви,а също така и мърша. Обича също и падналите из градините плодове - сливи, ябълки и круши. Бялката напада и птичите гнезда и ги отнася на скрито място, където ги унищожава, когато изпитва голям глад. Търси храната си нощем, като се катери свободно не само по дърветата, но и по скалите.През зимата прави големи обходи в търсене на храна. Естествените неприятели на бялката са чакалът, лисицата, дивата котка, скитащите кучета и бухалът.
Сватбува през лятото, но има дълга скрита бременност, около 250 дни. Оплодяването става към края на февруари, малко по-късно отколкото у златката. Тогава белките мяукат и ръмжат като котките, а между мъжките стават големи борби. Женската ражда, обикновено през април, от 3 до 5, а понякога и до 7 малки. Около 30 дни те са слепи. Случва се често кръстосване между златки и белки, от което се получава нещо средно по външен вид между златката и бялката.
Следи. Приличат на следите на златката. Пръстите се отпечатват ясно, защото стъпалото е голо. Стъпката е овална, с размери до 5 см. Дирята е както на златката. Групировката на стъпките е в зависимост от хода на бялката - спокоен ход или бърз бяг.
Разрешена е целогодишно за лов у нас. Има ценна кожа. Запасите й са високи и подлежат на регулиране. Основен начин за лов на бялката е с куче да се открие дупката, скривалището и то да я изкара до най-близкото дърво и тогава тя става лесна мишена. Другият резултатен метод е ловът от чакало до стървище, особено през зимата.В миналото бялката е ловена с капани, но сега това е забранено. На бялка се стреля с обикновено ловно гладкоцевно оръжие. Най-често това е наддевка 12 калибър. При лов от чакало е по-добре да се ползва карабина .22 калибър за изстрел в главата, защото така се запазва кожата. Патроните за ловни двуцевки са най-често четворки. Причислена е към вредните животни.
Вълк (горе)
Вълк (Canis lupus)
Вълкът е бозайник от семейство Кучета. Той има златистожълти очи, в сравнение с кучето има по-дълги крака, по-големи лапи, по-изявена и силно развита челюст, по-дълга муцуна и по-голям мозък. Вълците и повечето едри кучета имат една и съща конфигурация на зъбите. Зъбната формула е горе: 3.1.4.2, долу: 3.1.4.3. Кучешките зъби са много по-важни при вълците, тъй като се използват за улавяне и задържане на плячката. Честа причина за гладуването на вълците е повреда на зъбите при удар от по-едра плячка. Козината им през зимата е гъста с светложълтеникава, по корема по-светла. През летния период е по-къса и рядка с червеникав отенък. То често наподобява цветовете на околната среда. Например, в регионите с продължителна снежна зима белите вълци са далеч по-често срещани. Със стареенето вълците придобиват сивкав нюанс на козината си. Няма изразена шарка, с изключение на белег около очите. Вълците често изглеждат по-масивни от куче със същото тегло, заради допълнителния обем на козината. Тя е съставена от два пласта, твърда защитна козина, предпазваща от водата и калта, и по-гъста и мека, която поддържа топлината на тялото. Вълците сменят козината си два пъти в годината, през пролетта и през есента. Женските често имат по-гъста зимна козина, отколкото мъжките, и я запазват по-дълго през пролетта. Вълците са високи около 66-80 cm при рамото, а теглото им е около 25-52 kg, като женските са с приблизително 20 % по-дребни от мъжките. Дължината на тялото е 1,0-1,5 m, от които 30-50 cm е опашката. Телосложението на вълците е подходящо за дълго бягане — те имат сравнително тесни гърди и силни мускули на гърба и краката. Лапите на вълците са обърнати навътре към корема им, като почти го докосват. Това им позволява да тичат със скорост до 70 km/h. Вълците могат да изминават големи разстояния, а широките им лапи им позволяват да затъват по-малко в снега, отколкото тяхната плячка.
Вълците са социални животни, живеят и ловуват на глутници, организирани са в стриктна обществена йерархия, с ясно изразени мъжки и женски лидери, наречени алфа мъжки и алфа женска. Първоначално се е смятало, че целта на тази социална структура е ловуването, но според някои съвременни автори функциите на глутницата са свързани не само с ловуването, но и с успешното размножаване. Глутниците включват от 2 до 20 вълка, като средните по размер се състоят от 6 или 7. Йерархията в глутницата е относително строга, като засяга всички дейности на глутницата, от това кой вълк се храни първи до това кои се допускат до размножаването. Нови глутници се образуват, когато мъжкият вълк напусне родната си глутница и си извоюва територия. Вълци, търсещи други вълци, с които да образуват глутница, могат да изминат много големи разстояния, докато намерят подходяща територия. Разпръснатите индивиди избягват териториите на други вълци, тъй като нашествениците са прогонвани или най-често убивани.
Вълкът е хищник. Глутниците вълци ловуват всички едри растителноядни в своята територия, докато самотните вълци са по-склонни да се хранят и с по-дребни животни. Методите за ловуване варират от изненадващи нападения до продължителни преследвания. Чрез взаимодействие в глутницата вълците могат да преследват едра плячка с часове, преди да се забавят, но успехът е сравнително нисък. Самотните вълци хващат дребни животни, като скачат и ги притискат към земята с предните си лапи (мишкуване), техника, характерна също за лисиците и койотите. При нападение вълците обикновено се насочват към врата, гърлото и страничните части на животното. Глутниците най-често убиват слабите, възрастни и болни животни, тъй като едрите и здрави екземпляри им отвръщат, като понякога нараняват и дори убиват ловуващите вълци. Те ловят също и бобри, зайцевидни, гризачи и други дребни животни. Отбелязани са случаи, когато глутници са нападали дори мечка. Вълкът е много издържлив и може да гладува дълго, без да загуби физическата си сила. Има хищнечески нрав и убива повече отколкото може да изяде. Вълкът се нуждае от 1,5–5 kg месо на ден, за да оцелее, но тъй като не винаги има възможност да се храни всеки ден, може да изяде до 10 kg наведнъж.
Вълците са известни със своя отличителен вой. Има няколко възможни причини за виенето. Първо трябва да се отбележи, че вълците не вият, когато нападат плячката си. Всъщност е известно, че другите животни дори не реагират на звука. Може би те просто не правят връзка между него и хищника. Най-очевидната причина за виенето на вълците е, че те контактуват помежду си. Трудно е да се измисли по добър начин за комуникация във вълчата глутница при големи разстояния или в гъсто залесен район. Воят се използва и за извикване на членове на глутницата на дадено място. Въпреки това воят се наблюдава и когато глутницата е заедно, така че той трябва да има и друго предназначение. Наблюдения на глутници подсказват, че виенето често става по залез лятно време, преди възрастните да тръгнат на лов. Това се повтаря при завръщането им по изгрев. Според някои хипотези груповото виене заздравява социалните връзки и другарството между вълците, подобно на груповото пеене при хората. Воят може да бъде и форма на обявяване на права върху територията. Изследвания показват, че за доминиращите животни в глутницата е по-вероятно да отговорят на човешка имитация на съперническа глутница, когато са в собствената си територия. Вълците вият по-често вечер и рано сутрин, особено през зимата и пролетта. В края на лятото малките вече са поотраснали и вият и при най-малкия стимул. Може би те се опитват да влязат в контакт с отсъстващ член на глутницата. Вълците често вият, когато защитават нещо, например прясно убита плячка. Когато се опитват да избегнат конфликт с друга глутница, те вият по-рядко.
Женските достигат полова зрялост на 2 години, а мъжките — на 3 години. Повечето вълци напускат родната си глутница, когато са на 1-4 години. Обикновено само алфа двойката в глутницата се размножава. Такава организация се наблюдава и при други видове кучета, ловуващи на глутници. Чифтосването става веднъж годишно, между януари и април[4] . Интересен факт от социалната организация на вълците е, че те обикновено са моногамни - алфа двойката се чифтосва само помежду си. В някои случаи един от алфа вълците се чифтосва с подчинен вълк и, ако партньорът му не успее да го предотврати, се раждат няколко котила. Това обикновено става в големи глутници при изобилна плячка. Бременността продължава от 60 до 63 дни и малките се раждат слепи и напълно зависими от майка си. Раждат се по 1–14 малки, средно 6 или 7. Те остават в бърлогата, в която са родени, докато станат на 8–10 седмици. Майката обикновено е сама с малките през първите три седмици, но след това всички членове на глутницата помагат при отглеждането им. Малките консумират храна, повърната от възрастните, докато станат на 45 дни. След това се хранят с месо, донасяно от членовете на глутницата.
В природата вълците живеят 6-9 години, а в зооградините до 16 години. Рекордната продължителност на живота на вълк е около 20 години. Смъртността сред малките е висока и малко от тях оцеляват до първата зима. Основните фактори за смъртността при вълците са хората, автомобилните катастрофи и нараняванията по време на лов. Всички болести по домашните кучета засягат и вълците. Те се адаптират лесно към промени в числеността на плячката, така че масовият глад за тях е необичаен. Видът запазва популацията си винаги, стига алфа двойката да не бъде убита.
В недалечното минало видът е бил повсеместно разпространен в целия свят. Вълците са евробионтни видове и живеят при разнообразни природни условия - гори, тундра, тайга, равнини и планини. В Северното полукълбо свръхинтензивният лов и промяната на естествената им жизнена среда значително са ограничили техния ареал и днес те са отнесени към категорията на застрашените видове. Според българското законодателство сивия вълк (Canis Lupus L.) е вид чиито хабитат трябва приоритетно да се опазва, съобразно разпоредбите на мрежата Натура 2000 (видове от Приложение 2 на Закона за Биологичното Разнообразие (ЗБР) отбелязан със звезда (*)). Видът в България не е законово защитен. Включен е в Приложение 1 на Закона за Лова и Опазване на Дивеча и според него може да се ловува целогодишно.
Популацията на вълците в България драматично намаля през изминалия век, особено през 50те и 60те години заради масов контрол на хищниците (включително обявени награди и национално организирани отравяния със стрихнин). Като резултат вълците почти изчезват и само малки групи оцеляват в зоната на държавната граница в Родопите, Странджа и Краище.
Популацията започна възстановяването си в началото на 80те след като използването на стрихнин е забранено. В наши дни този вид обитава всички планински райони и повечето равнинни гори. Официалната „таксация” оценява популацията на 2000-1300 индивида но данните се събират основно с въпросници а не по единна научна методика. Затова се смята че числеността е преувеличена. Според експертната оценка популацията не надвишава 1000-1200 индивида. Зоната на разпространение обхваща над 25 000 км2, което е около 25% от територията на страната.
Вълкът е вреден хищник, поради което количеството му трябва да се регулира. Вълчият лов е изключително интересен и труден. Ловува се на хайки, издебване и засада. Като трофей се оформят главата и кожата.
Горски бекас (горе)
Горският бекас (Scolopax rusticola) е птица от семейство Бекасови населява Европа, Сибир и Япония, среща се на Британските острови, в Мала Азия и Хималаите. Зимува от Западна и Южна Европа и Северна Африка, до Югоизточна Азия. У нас се среща по време на прелетите - ранна пролет и късна есен (октомври - ноември). Отделни екземпляри рядко остават да мътят и да зимуват у нас.
При този вид има слабо изразен възрастов диморфизъм. При възрастните индивиди челото и предната част на темето са кафяво-сиви. От основата на клюна до окото има тясна черна ивица. Общият тон на оперението е пъстър, близък на цвета на мъртвата почвена покривка. Възрастният горски бекас достига дължина до 38 см., а размаха на крилете му до 65 см. Теглото му достига до 440 г., а неговата дълга и права човка достига дължина до 7 см. Срамежливият единак се крие през деня и става активен най-често при свечеряване. Гръбната му част е кафяво, черно и сиво оцветена и му служи за прикритие. Очите, чиито зрителен ъгъл достига до 180°, тоест птицата може да вижда и назад, са черни. Птицата има много къси крака, а индивидите от мъжки и женски пол са с еднаква окраска. Крилата са широки и закръглени на върха. Клюнът - дълъг, на върха - чувствителен, а в средата - мек. Той е приспособен да открива и защипва храната вътре в почвата.
През гнездовия период горският бекас предпочита влажните, запустели гори, обрасли с подраст и храстова растителност, папрати, с паднали дървета, изпъстрени с открити пространства и полянки. Избягва горещите и сухи местообитания. Птицата се храни край извори и потоци във влажни и блатисти места. В извънгнездовия период обича да странства в разнообразни местообитания - гори, храсталаци, овощни градини, край реки, мочури, блата и езера. Предпочита биотопи с рохкава почва. У нас се среща от морското равнище до високопланинските пасища. По време на прелетите числеността им е по-голяма. През Странджа планина преминава един от главните маршрути на миграция на птиците от Европа към Африка „Виа Понтика“.
Храни се с земни червеи, които изважда с дългата си човка от меката почва, насекоми и други дребни безгръбначни. Употребява по-рядко и растителна храна, най-вече през пролетно-летния период и то ягодовите плодове. Активен е при здрач. Горският бекас има много неприятели. Те унищожават яйцата, малките и понякога възрастните птици. Особено опасен за възрастните е ястребът.
Бекасът е полигамна птица. След оплождането на женската мъжкият напуска и започва да търси друга партньорка. Сватбува веднага след пристигането в местата за гнездене. Брачният ритуал е много интересен - мъжкият лети стремително, издава специфични звуци, наподобяващи „хор-хор” и свисти с криилете. Женските се намират на земята. Когато чуят мъжките, излитат и техният призивен звук „цик-цик” примамва мъжките. Звуците, които издават птиците, са достатъчно надеждни за разграничаването на двата пола. Това става привечер след залеза на слънцето и сутрин, 2-3 часа до разсъмване. Мъжкият е активен и токува няколко месеца - до средата на юни. Женските правят гнездото направо на земята под паднало дърво, край пън или в храстите. Снасят от 2 до 6, най-често 4 яйца и ги мътят в продължение на 20-23 дни. Малките са гнездобегълци. Напускат веднага след излюпването си гнездото, но не се отдалечават. Остават с майка си до есенния период. Бекасът рядко гнезди у нас.
Горският бекас е ценен ловен вид, разрешен за отстрел в нашата държава по време на прелетния период от втората седмица на Август до последния ден на Февруари. Месото е много вкусно. Има митове за използването му, като афродизиак.
Дива свиня (горе)
Дивата свиня е едър бозайник. Има здраво, масивно и набито тяло, сплеснато отстрани с къси крака. Главата е голяма, продълговата, конусовидна, завършваща с рило. Предната част на тялото й е значително по-висока от задната. Космената й покривка се означава като "четина". На цвят е сиво - кафява до сиво - черна. През зимата между нея се развиват мека и гъста козина. Окраската на малките прасенца, които се раждат в началото на пролетта, по нищо не прилича на техните родители. Меката им козина е ярко жълта, набраздена с продълговати кафяво - черни линии. Тази красива окраска ги прави трудно забележими в горския гъсталак за очите на враговете им. Едрината на тялото зависи от възрастта. На дължина тялото им достига около 200 - 205 см. Височината при холката е до 120 см. Теглото им е средно 200 - 350 кг. Женските са по-дребни. На мъжките под кожата на гърдите се образува особено твърда маса - калкан, която ги предпазва от нараняване при борбите за овладяване на женските. След двегодишна възраст на глиганите се виждат зъбите и около половия им орган има четка от дълги косми. Кучешките им зъби, особено долните, са много развити. Наричат се глиги или бойници. Те растат непрекъснато. Глигите се обработват като трофей заедно с черепа или без него. Зъби - 44 броя. Очите са много малки спрямо размера на главата, разположени отпред. Слухът и обонянието й са силно развити, за сметка на зрението.
Брачният период е през ноември и декември, но в някои случаи продължава и по-късно. Дивата свиня става полово зряла след навършване на двегодишна възраст, а при наличие на много храна и по-рано. Пълното развитие, на 5—6 г. Един мъжки опложда няколко женски. Свинята ражда след около 20 седмици от 3 до 6 малки. Те се движат винаги с майката. Мъжките я напускат на втора¬та есен, а женските при първото си опрасване. Дивата свиня е една от най-грижливите майки в природата. Особено внимание отделя в обучението на приплодите да бъдат предпазливи. В този период тя е твърде агресивна, защитавайки малките си. Не са редки случите, когато няколко майки се събират заедно родените малки и образуват големи стада от 15-20 животни. Глиганите се движат самостоятелно. Влизат в стадата само нощем през брачния период и оплождат женските. Сутринта напускат стадото и почиват някъде в съседство. Дивата свиня е активна през нощта. През деня почива в гъсталаците и се вдига само принудително. Обитава разнообразни горски екосистеми. Обича да се каля, особено през горещите летни дни. Дивата свиня не е привързана към местообитанията си. Често, при липса на храна предприема големи странствания.
Дивата свиня е всеядно животно. Храната си търси, ровейки земята. Яде почти всичко от растителен и животински произход, до което може да се добере - надземни и подземни части на растения, семена и плодове на диви и селскостопански растения, дъбов и буков жълъд, гризачи, птици, яйца, зайчета, приплоди на чифтокопитния дивеч, мърша и всякакви хранителни отпадъци. При по-големи запаси нанася сериозни щети на селското стопанство.
Естествени неприятели на дивата свиня са вълците, чакалите и скитащите кучета. На тези хищници жертва стават най-вече приплодите.
Тя е ловен вид в целия си ареал, включително и у нас. Подборният лов на мъжките е разрешен целогодишно, а на женски, приплоди, едно- и двегодишни прасета - от 1 септември до 31 декември. Груповият лов на диви свине се разрешава от 1 октомври до втората неделя на януари. Дивата свиня е най-значимият ресурсен вид от дивеча. Поради високия си прираст осигурява най-много месо от единица площ, а поради високите си запаси е емоционален лов за много ловци. Задължително е Трихинелоскопиране на уловеният дивеч. България притежава световния рекорд на трофей от дива свиня - 158,20 точки, добит в Родопите през 1986 година. Български е и третият трофей в световната класация. Предлагат се трофейни екземпляри с дължина на долните зъби от 20 до 25 сm.
Заек (горе)
Дивият заек (Lepus europaeus) е вид средно голям бозайник от семейство Зайцеви (Leporidae). Разпространен е в по-голямата част от Европа, включително в България, както и в части от Близкия Изток и Централна Азия.
Дължината на тялото на дивия заек е до 68 cm, на опашката — до 8 cm.Масата му достига до около 5 kg. Предните му крака са с дължина до 20 cm, а задните достигат до 35 cm и са пригодени за скачане. Козината е от ръждивокафява до сивокафява, на корема е бяла. Заекът е предимно нощно животно, храната му е растителна.
Главата му е издължена и леко сплесната отстрани. Очите са големи, изпъкнали и са разположени странично. Цветът им е от жълтеникав до оранжев. Слухът на заека е изключителен. Той твърде често спира, за да се ослушва, като вдига глава, изправя уши и застива така. Предните крака на дивия заек са доста по-къси от задните и завършват с малки лапи с 5 пръста, с възглавнички и остри нокти,които достигат дължина от 1cm до 2 cm с малки изключения при други видове. Задните му крайници са значително по-дълги и имат по 4 пръста на лапа, като стъпалото им е поне 3-4 пъти по-дълго в сравнение с предното. Скоростта на животното достига 60-70 km/h. Опашката е тъмна отгоре и бяла от долната си страна.Живее 10 години.
Дивите зайци се размножават до 4 пъти в годината, като броят на малките в първото и последното котило е обикновено 2-3, а в летните котила — от 3 до 5, че и повече.Бременността трае от 45-48 дни. Малките се раждат с отворени очи. Те могат да ядат още от първия ден. Малките на европейският заек се раждат напълно окосмени и дори 1 час след раждането им те могат да бягат, а след месец започват самостоятелен живот.
Заекът подземник (Orycolagus cuniculus)е разпространен в голяма част от Европа. Размножава се бързо, като ражда 5-12 слепи малки до 6 пъти в годината.
ивият заек днес обитава почти цялата територия на Европа, като на север ареалът му стига почти Полярния кръг. На юг диви зайци има и в Северна Африка. В Азия те заемат обширна територия чак до Казахстан. У нас те се срещат из цялата страна, при това от нивото на морето чак до високите части на планините
Катерица (горе)
Катерицата е дребно животинче с дължина на тялото около 25 см и почти толкова дълга и пухкава опашка - докъм 20 см. Теглото на този страхотен катерач е около 200-250 грама, рядко повече. Общият тон на окраската на козината е кафяв, канелен или по-тъмен, почти черен. Винаги опашката е по-тъмна от тялото, а коремчето е по-светло от гърба. Катерицата е отлично приспособена за живот по дърветата. Тя има силни крака с остри нокти. Начинът й на придвижване по стъблото на дървото е едновременен скок с четирите лапи и вкопчването им в дървото. После същото се повтаря и т.н. Благодарение на острите си нокти животинчето може да ходи без проблем и с главата надолу. Катериците отлично скачат и са способни да преодолеят по въздуха разстоянията между съседни дървета. Много важна за баланса на тялото в полет е дългата опашка. Без нея животинчето не е в състояние да скача така ловко. Катериците плуват добре, въпреки че странят от водата. През зимата на изправените катеричи ушички се появяват щръкнали дълги косми. Всички движения катериците правят с особена грациозност.
Днес катериците обитават цяла Европа, Сибир и част от Азия, както и Северна Америка. У нас се срещат из цялата страна.
Катериците са дневни животинки. Нощем те се прибират в гнездата си и спят вътре. Те са много доверчиви и понасят близостта на човека. Живеят в гнезда, като често ползват изоставени от врани или свраки. Имат и навика да се заселват в хралупи на стари дървета. Обикновено жилището на катерицата има два входа - един главен и друг резервен. Катериците могат да живеят само близо до гора и до паркове. Важното за тях е да има повече дървета, където да се укриват и да се хранят.
Тя се храни с орехи, жълъди, лешници, семената на иглолистни дървета, плодове и яйца и малки на пойните птички. Все пак животинската храна й попада инцидентно.
Брачния период на катерицата е два пъти в годината през март и през юли. Бременността е около 40 дни. Раждат най-често по 3 до 6 малки, които проглеждат след около месец. Те растат бързо и до есента достигат големината на възрастните. Половата им зрялост настъпва след една година.
Главните неприятели на катерицата са грабливите птици, особено бухалът, златката и особено бялката, защото са пъргави и се катерят отлично. Дори у нас вече се наблюдава намаляване на катериците из цели окръзи, след като там са се разселили белките. Лошото в тази природна драма е, че те са нощно активни и така нападат спящите катерици в гнездата им.
Срокове на ловуване от 1 ноември до 31 декември.
Лисица (горе)
Наименованието червена лисица у нас се ползва твърде рядко. То е прието в повечето европейски страни и е правилно, защото нормалната окраска на лисицата е червена. Навсякъде в нашата страна, макар и не много често, се среща и черната форма на окраската (меланизъм). Тези лисици се наричат въглищарки. Дължината на тялото на лисицата достига до 80 см, на опашката до 45 см, а височината в холката - до 45 см. Теглото на възрастните лисици рядко надвишава при женските 5,50 кг, а при мъжките - 7 кг. Окраската на лисицата е в преобладаващо червен цвят. Долната част на тялото и на краката са светли. На върха на опашката има бяло петно. У нас обаче много рядко се срещат чисто червени лисици. При повечето екземпляри гърбът е малко или повече сив до тъмносив.
Лисицата е най-разпространеният хищник у нас и има най-висока плътност. Заема всички видове место-обитания. Адаптира се успешно дори в моно-културното земеделие в равнината. В плани-ните се чувства еднакво добре в иглолистните, смесените и широколистните гори. По-охотно се придържа към териториите около населените места, където намира по-лесно препитание.
Храната на лисицата е разнообразна. Разселваните фазани и кеклици в миналото бяха най-достъпната и често срещана плячка в равнинната част на страната. В менюто й са застъпени още мишевидните гризачи, заекът, таралежът и всичко от животински произход, до което може да се добере и да надвие. По-рядко в хранителния й спектър се включват съставки от растителен произход, предимно месести и сочни плодове.
Лисицата сватбува февруари - март. След 55-дневна бременност окучва обикновено до 6 малки. В миналото в районите, където се разселваха много фазани, се наблюдаваха големи кучила - до 10-12 лисичета. Малките проглеждат през третата седмица. На тримесиече са обучени да набавят сами храната си.
Стъпката на лисицата е дълга до 6,3 см и е широка 4 см. По форма прилича на стъпката на чакала и вълка. От вълка се отличава по големината, а от чакала - по "ването на предните пръсти в основата, характерно само за . Стъпките в дирята и на лисицата са наредени в една линия при вълка. Крачката й е около 30 см. Разрешена е целогодишно за отстрел с оглед регулиране на запасите й. Лисицата е един от основните разпространители на беса.
Сърна (горе)
Сърната е средно голям тревопасен бозайник от разред Чифтокопитни. Широко разпространена в нашата страна и обичаен ловен обект.
Сърната има стройно тяло. Тя е относително малка по размери в сравнение с други представители на семейство Плътнороги. Дължина на тялото от 95 до 135 cm, ширина в предните крайници 65 — 75 cm, височина в холката 65 — 75 cm и общо тегло между 15 и 30 , но и до 35 kg. Опашката е къса (2 — 3 cm), труднозабележима или липсва. Около опашката има бяло петно(огледало). Формата му се различава при двата пола — сърцевидни при женските и бъбрековидни при мъжките. През лятото козината и е жълтиникаво-червена, а през зимата сиво-кафява. Само мъжките екземпляри притежават рога — къси и изправени. През зимата ги губят, но напролет за новия размножителен сезон израстват отново. Когато започват да израстват, новите рога са покрити със слой от тънка като кадифе кожа, който постепенно изчезва, при загуба на кожното кръвообращение. Сръндаците могат да ускорят процеса, търкайки рогата си в дървета, за да са твърди за дуелите през размножителния период. Сръндаците са единствените от сем. Еленови, чиито рога растат и през зимата. Първите и вторите рога са неразклонени, между 5 и 12 cm, докато при възрастните сръндаци достигат от 20 до 28 cm, често завършващи с два или три, рядко четири върха. Много бързо и грациозно животно. Сърната може да развие значителна скорост, да скача до 10-15 метра, но не е издръжлива. При продължително преследване тя се изтощава и може да бъде настигната.
В България сърната се среща от морското равнище до горната граница на гората както в планините, така и в равнините. В планинските райони сърните извършват вертикални миграции, през зимата слизат в по-ниските и по-топли части на планините, където снежната покривка е по тънка. През лятото сърните се движат заедно с малките си, изкачват се до горната граница на гората. Сърната е активна предимно по здрач. Когато местообитанията и са тихи, необезпокоявани от хора, се храни и през деня. Храни се предимно с трева, дребни плодчета, листа и филизи. В горските комплекси основна храна през зимата е буковият жълъд, когото сърните изравят от опадалите листа и под снега, характерно ровейки с предните си крака. Тъй като ровенето е твърде шумно една от сърните винаги наблюдава наоколо за появата на хищници и хора. Когато няма жълъд, а това са повечето зими у нас, в храната и преобладава бръшляна и къпината, които имат вечнозелени листа. Обича предимно свежа трева, като избягва пасбищата, където домашните животни замърсяват тревата. Въобще сърната е много придирчива към храненето си. Предпочита предимно самотния живот, като се събира да съжителства главно през размножителния период. В дивата природа сърната достига максимум до 10 години. Сърните обитават цял живот една ограничена територия от 1-2 кв. км. за женска и 2-3 за мъжките сръндаци. Тревожното ѝ обаждане много наподобява кучешки лай. Друг сигнал за тревога е настръхване на бялата ѝ задница. Мъжките може също да лаят и когато привличат женски през любовния период, често по няколко сърни на територията си.
Сръндаците са полигамни. Мъжките се бият помежду си за територия по време на ранното лято и се чифтосват през ранната есен. По време на ухажването сръндаците, гонейки сърните, често утъпкват храстите, оставяйки фигури, наречени пръстени на сърните. Мъжките може също да разчистват окапалата шума и др. с рога — начин да привлекат женски. Сръндаците се разгонват през любовния приод юли и август. Сърните са моноестрални и след забавена имплантация на оплодената яйцеклетка раждат през следващия юни след 9 - 10-месечна бременност. Известно е че през първата година сърната не ражда. През втората ражда най-често по едно сърне. Едва от третата година до седмата-осмата ражда най-често по два приплода. Обикновено раждат по две петнисти малки от противоположен пол. Те са скрити във високата трева от други хищници, докато станат готови да се присъединят към останалите от стадото. Малките от майка си по няколко пъти на ден в продължение на 3 месеца. Възрастните често могат да изоставят малките си, ако надушат хищник или човек наблизо.
Сърната има много неприятели като вълка, чакала, лисицата. Размножаването при сърните е ограничено поради неразумния лов и бракониерството. Поради бракониерски прояви има цели райони, в които тя не се среща.
Ловуването на сръндаци е селекционно и трофейно. Сърните са един от основните видове дивеч за нашето ловно стопанство. От тях може да се получи голямо количество месо и кожи. Към трофеите на сръндаците проявяват интерес наши и чуждестранни ловци. Националният рекорд е 184,05 т. по СIС. Предлагат се трофейни екземпляри с тегло на рогата от 300 gr до 550 gr.
Разрешено е от 1 септември до 30 октомври.
Чакал (горе)
Чакалът е хищник със среден ръст, един от трите бозайника от семейство Кучеви), открити в Африка, Азия и Югоизточна Европа. В недалечно минало чакалът беше разпространен у нас само в Странджа. Съществуват три подвида – Златист, Ивичест и Черногръб чакал. У нас се среща Златистия чакал, един от най-големите представители на чакалите и единственият, който се среща извън Африка. Той е значително по-дребен от вълка. Златистият чакал има къса, рошава козина, обикновено жълта до бледозлатиста с кафяв край на косъма, като цветът варира в зависимост от сезона и местообитанието. Чакалите, живеещи в планински райони имат по-тъмна до сивееща окраска. Дължината на тялото е между 70 и 105 см (28–42 инча), на опашката е 20 – 36 см (8-14 инча), височината при холката (изправено положение) е около 45-50 см (18–20 инча), а теглото му от 8 до 15 кг (15-33 паунда). Мъжките са малко по-едри от женските (с около 15 %). Женските раждат от 4 до 8 малки.
Не обича обширните и склопени гори. Предпочита гъстите горски участъци с неголяма площ, иглолистни гори и сечища в близост до големите градове. Редовно посещава сметищата, на които се изхвърлят хранителни отпадъци.
Чакалът заема една малка екологична ниша, заедно с останалите мършоядни и всеядни животни. Техните дълги крака и извити кучешки зъби са пригодени за ловуване на малки бозайници, птици и влечуги. Големите лапи, снабдени с възглавнички, им дават възможност да поддържат до 16 км/ч продължително време. Те ловуват предимно при слаба светлина, най-вече при зазоряване и привечер. Чакалът напада дивеча и домашните животни, като най-лесно се справя с тези, които са изостанали от стадата, с болните и с малките. Яде насекоми, жаби, охлюви, влечуги, унищожава яйцата и малките на гнездещите по земята птици. Посещава редовно сметищата и се храни с отпадъци, яде мърша и растителна храна-грозде, ягоди, дини, пъпеши и други плодове. Влиза дори в селските дворове.
Чакалите са моногамни, като една двойка защитава територията си от останалите като свирепо прогонва натрапниците и маркира границите с урина и фекалии. Чакалите сватбуват през февруари-март. Женската ражда след 60 дни най-често 4-5 малки. Леговищата им са дупки или други подходящи укрития. За малките се грижат двамата родители. Майката ги кърми около 2 месеца, но след 15-20 дни те започват да ядат и месо.Понякога чакалите образуват малки групи, ако намерят труп на животно, но обикновено ловуват сами или по двойки.
Стъпките му са характерни със срастването на двата предни пръста и в дирята са подредени в права линия, както при вълка. Дължината на стъпката е около 6 см, ширината - около 5 см.
Разрешен е целогодишно за отстрел с цел регулиране на запасите му.
Черен пор (горе)
Черният пор е повсеместно разпространен в Европа. В нашата страна се среща често както в равнините, така и в планините. Живее в селскостопански дворове, в горски и в мочурливи местности. Порът е гъвкав и малък, но много ловък хищник. Има силно миризлива течност в аналната си жлеза, с която при нужда умее да използва срещу нападатели. Козината на черния пор е тъмнокафява, муцуната е по-светла, а коремът е бледожълт. Има дълга опашка и къси крака. По-голям е от невестулката. Мъжкият тежи около 1,7 kg, а женската - 0,7 kg. Дължината на тялото при мъжките варира от 29,5 до 46 сm, а опашката от 10,5 до 19 сm; дължината при женските индивиди варира от 20,5 до 38,5 сm, опашката е с дължина от 7 до 14 сm.
Животното се заселва в скални цепнатини, дупки и хралупи. Той е известен из цяла Европа, без най-северните и най-южните региони. Пренесен е от Африка. В България покрива цялата територия на страната. Типичните места където може да се забележи са винаги в близост до вода - реки, езера, блата. Иначе обитава и покрайнините на гората. Често се заселва и в изоставени сгради край населените места и дори в тях.
Черните порове са активни през нощта. Построяват жилище в насипите покрай потоците или си правят дупка под корените на дървета. Територията им се ограничава до около 1 km. Месоядно животно. Храни се с жаби, полевки, плъхове и други дребни животни. За едно денонощие изяжда 12-14 мишки. След като се нахрани умъртвява още гризачи и ги натрупва като запаси.
Сватбуването е през март или април. Женската ражда от 3 до 10 малки, които проглеждат след месец, след 2-3 месеца са самостоятелни, а са полово зрели след 10 месеца, живее 5-6 години. Малките живеят с майката почти до следващото лято. Сред неприятелите му са: лисицата, вълкът, чакалът, дивата котка, златката, бялката, скитащите кучета, както и едрите грабливи птици.
Кожата на черния пор е изключително ценна и се използва в кожухарската промишленост. Изтребва вредни гризачи и така е полезен за селското стопанство, но напада и домашни птици. Отнесен към групата на вредния дивеч и е разрешен отстрелът му през всяко време. Пор се бие от чакало на стьрвище. Това е и най-разпространеният начин на лов на този иначе неуловим, хищник. В миналото той е изтребван с капани, но сега те са забранен от закона ловен метод. Може да се ловува с причакване и край дупката му, но това е лов само за хора с железни нерви. На пор се стреля с гладкоцевно ловно оръжие. Най-често то си е надцевка 12 калибър, защото никога на едно стървище не се ходи само за пор или само за лисица, чакал и прочие. Бие се с патрони петици. Избиват го заради кожата му, а също и за опашните косми, от които правят меки четки за рисуване с водни бои.
Язовец (горе)
Язовецът е най-големият от своето семейство порови, който може да се срещне в Европа и Северното полукълбо. Той е страшно много държи на удобствата и себе устройството си. Никое друго диво животно у нас не поддържа такава изрядна хигиена около жилището си, като него. Язовецът има масивно тяло, което изглежда доста набито и поради късите му крака. Опашката е не много дълга - 15-20 см. Дължината на тялото достига до 80-90 см. Мъжките са по-едри. Няма полов диморфизъм по окраска. През есента охранените мъжки достигат 23-25 кг. Обикновено тежат 12-16 кг. Окраската на язовеца е сребриста или сиво-бежова по гърба, а на корема и отстрани е по-светла като мръсно-бяла, понякога с жълтеникав и дори рижав оттенък. Когато животното е охранено, косъмът му блести на светлината. Много характерна е главата на язовец. Тя е чернобяла, с две черни ивици, които тръгват под малките очи, минават през тя и като се разширяват плавно, отиват към темето. Малките кръгли уши на язовец също са двуцветни в чернобяло. Важно е да се знае, че от сетивата му най добре е развит слухът. После идва обонянието което е силно като на всеки хищник, който трябва да открие червея или мишката още под земята, за да ги изненада. Зрението е сравнително по-слабо развито. Язовецът има покривка от два вида косми. Първите са дълги и груби като четина. Всеки твърд косъм от четината в долната си част е жълтеникав, по средата черен, а в горния си край е бял. Тъкмо тази ценна четина, най-добрата суровина за качествените бръснарски и други четки, в миналото е била причина животното да даде безброй жертви, за да имат изисканите дами и господа нужните им ръчно направени четки. В долната част на тялото няма толкова груба и защитна четина. Там косъмът е гъст, мек, къс и топъл.
Сватбуването е от края на март до юли, според времето в годината, самецът търси самката и след снушение той изоставя женската.Така оплодената самка е зарязана сама, но при този вид бременността има доста дълъг скрит, отложен период и затова не й личи. Общата продължителност на бременността може да достигне до 376 дни, но най-често е по-кратка - 270-370 дни. Така малките язовчета се раждат на другата пролет. Те са от 3 до 6 на брой. Майката сама се грижи за тях, като те отначало само бозаят от гъстото й мляко. Развиват се бързо. На 4 месеца вече са способни на самостоятелен живот, но обикновено не се отделят от майката и остават заедно с нея до есента.
Язовците са сред ненадминатите архитекти в животинския свят. Сред бозайниците може би само бобрите имат по-добре направени жилища от тях. Най-често всеки язовец сам си изкопава дупка. Най-забележителната особеност на язовците е тяхната тоалетна. Обикновено главният вход на обитаваната от язовец дупка се познава по добре отъпканата отпред площадка. Обитателят най-редовно я трамбова и изчиства, за да му е удобна позиция за припичането на слънце. Около дупката на този чистник никога няма да видите парчета кости, крила от птици и други остатъци, както е при обитавана от лисица дупка. През деня язовеца си почива в дупката. По принцип той си избира много тихи и уединени места за жилище, тъй че през топлите дни излиза и често се грее на слънце, но винаги близо до дупката си, за да може при опасност веднага да се скрие вътре.
Храната на това хищно животно е смесена. От една страна, язовецът е истински хищник - той даже лови малки зайчета и сърнета, но повече хапва по-дребни животинки - мишки, плъхове, гризачи, птици, жаби, гущери, охлюви, червеи, насекоми. Хапва и яйцата на гнездящи на земята птици и малките им. От растенията обича да набара млечна царевица, ряпа, картофи, грозде и плодове. За храна тръгва привечер и изобщо е нощно активно същество. Походката му е много характерна с клатушкане в спокоен и дори бавен търсещ тръс. Характерни са и сумтящите и пръхтящи звуци, които язовецът издава, докато души всичко по пътя си. По някога изкопава дупки в търсене червей или мишка. Макар и рядко, язовецът яде и мърша. Това е важно да се запомни, защото по този начин животното често се заразява с трихинелоза.
Доста консервативен е язовецът и към пътеките, по които се движи. Често това са харесани от него вървища, към които ревниво се придържа. Техните основни врагове са вълка, чакалите и донякъде подивелите кучета.
Язовците най-често се ловуват с кучета за подземен лов. У нас най-много язовци се бият на варда. Тя може да е в края дупката, на вървището или при нивите, в които животното тършува за храна. Това предпазливо животно е по-добре да се стреля от по-големи дистанции. Много подходящо е то да се бие в главата с леки ловни карабини. Те може да са от универсалния калибър .22 LR в повечето от по-бързите му боеприпаси. Така животното се поразява сигурно от разстояние 70-100 метра. Може да се бие и без оптика, но предвид на тъмнината е по-добре да се ползва и оптика. Ловното гладкоцевно оръжие също върши добра работа, особено при варда на дистанции до 50 метра. Стреля се с по-сериозни патрони - от 2/0 до 4/0 и дори 6/0 -за втори дублиращ изстрел.